Може би ще ме погубиш, но какво от това
Откакто сме родени знаем
сърцето бие, за да сме живи.
Откакто се знам
само една истина ме гони-
сърцето пусто бие за тебе!
Ти си кръвта,
примесена с тъга,
много сълзи солени,
като за разнообразие прибавих и цветя-
момина сълза...
Бръснарско ножче-
което тайничко си откраднах,
с което така безгрижно се драснах
и сега течеш и се лееш навсякъде-
като че ли не беше достатъчно
да те виждам непрекъснато
та сега перманентно оставаш
по мен
по дрехите ми-
оставяш следи, които да залича не мога
и не искам...
Защо ли се оплаквам,
нарочно го направих.
Ще те нося с цялата гордост,
с която ме напои съществуването ти,
в тялото си;
и си толкова топъл-
противоречащо на студенината в душата ми
през уж щастливия летен сезон,
ала аз така и не докарах
това игриво чувство,
заразно и прекрасно,
така от представите ми далечно.
Как е възможно да измръзвам
до кости през юни?
Къде си видял
проклетник да се разхожда
по улиците на любимото ти село
все още носещ ледения въздух в себе си,
скрил го, запазил го
както истински се пази тайна
макар навън да е гибелна горещина?
© Слънчоглед All rights reserved.
