Мойта песен...
Мойта песен...
(поема за вълшебната любов)
Тихо...
Ще ми пее пак нощта
И кротко сред звездите
Ще разказва
Как някога до буйната река
В тъмите най-прохладни се показва
Девойката с неземна красота
Живеела във къща от стъкло
От буен вятър в зима построена
На малкото си каменно легло
Насън била докрай осъществена
Излизала тя само през нощта
С нозете боси хапела тревите
От тялото ѝ бяла светлина
Събуждала за разговор скалите
А вятърът превръщал се в орел
И кацал на ръката И красива
На нейната душа той бил във плен
А тя била със него най-щастлива
Бездумно си говорели с очи
Дочували туптежите сърдечни
Но всеки изгрев с първите лъчи
Разделяли се сенките им вечни
Ала веднъж орелът не дошъл
Останала девойката самичка
Тя хвърлила в дълбоката вода
Надежда скрита в сребърна паричка
Занизали се дните като стон
Но птицата изчезнала далече
След нея само водоструен хор
От водопада в близкото потече
Девойката останала сама
И векове стояла до реката
Разресвала си дългата коса
И борела със сълзи тишината
Написала на птицата писма
Посланията вплела в дъждовете
Проклинала злочестата съдба
Завързала на възел световете
Във стъклената къща на брега
Тя все така прегръщала мечтите
И вярвала че стават чудеса
Сънувала орела сред мъглите
Веднъж излязла в ранната зора
Събудена от глас на чучулига
И още неотворила врата
Видяла силуета да пристига
Потърсила с очите си орел
Усещайки душата му калена
Ала пред нея в страстен натурел
Застанал мъж
Била пленена
Прошепнал ѝ единствено слова:
„Вървях аз дълго! Чакаш ли, Любима?”
Обгърнала го с кротка светлина
Дошъл мигът да бъде пак Щастлива...
08.03.2014г.
Eлица
© Елица Георгиева All rights reserved.
