Мокри спомени
Душата ми е блудница, несретна,
без право на свободна воля.
Посрещам тишината, а идва тя - негата.
Галят по косите вълните на празния сезон,
а после кротко взимам в пазви,
сивия, пуст есенен ден.
Отпивам от кафето, до мене мърка котка,
набирам цифри леко и моля за човечност.
Отвръщат ми с жестокост две устни, преди толкова обичани.
Мълча и плача, стенейки.
Защо обичам още!
Загърбила болката, тръгвам към парка.
Пейките са мокри
от дъждовния ден.
Вали, ала сърцето е кълбо от неприкрити истини.
Като ветрило вятърът се гърчи.
Очите ми са празни като стомни.
Духът е някъде далече, отхвърлен, безпризорен и изпразнен.
От обичта.
Едно дете се спира и ме пита: „Како, плачеш ли?“
Отвръщам с усмивка - „Не, детенце! Не!“
И искам да избягам от света.
Вкъщи никой ме не чака.
Домът не е пристан, а тлеещ въглен.
Разрошени косите хленчат,
а сякаш се надпреварвам с дявола.
Чувствата са сенки от миналото.
Настоящето е тук, бъдещето - загадка.
В грохота на съвестта
чувам позната мелодия.
Без сили съм,
сядам на пейката мокра.
Търся телефона на раздялата,
като изоставени мечти, пропаднал .
„Валя, съжалявам,
Върни се при мен! Прости!“
Гордост и тъга напомнят ужилване.
Идва до мен познато лице,
гушва ме в силните си ръце.
Потъвам, потъвам...
искам да съм есенно листо.
Тогава вятърът спира, дъждът побягва.
Оставаме само ти и аз.
Като драконови крила намирам чрез тях себе си.
Целувката е като красиво цвете.
А прошката - възраждане.
„Тук съм, обич!“
Давя се в сълзите.
Добра и красива съм,
преоткрита.
Един малък диамант на надеждата.
Любов, има те!
Остани.
И бъди!
Пътят е осеян с цветни сърца.
А двамата търсим общия храм от светлина.
© Ана Янкова All rights reserved.
