Монолог
Любов скрита
под зимните дрехи на неверието,
в сенките на страха
някой да не те види,
да те познае, да те открие,
да те приюти?
От кого бягаш, Любов?
Говори, за да те видя.
Мълчи, за да те чуя.
Любовта е скрита,
а омразата облечена
в евтин найлон, който свети в тъмното
и наподобява разкош.
Обърнати са времето,
пространството, чувството.
Виж, Любов,
старец по тротоара
държи жена си за ръка,
а сенките бягат пред тях,
искат да се скрият в старите зидове,
да се скъсят, да се смалят, да изчезнат
зад гърбовете на старците.
И се оттича времето.
Слънце по изгрев,
сенки млади,
риза бяла...
Стъпките ти, Любов...
И заваля. Сълзите на внуците.
И се наместиха времето, пространството, чувството.
© Мая Тинчева All rights reserved.
