МОНОЛОГ НА ...БЕЛЯЗАНАТА
Все още мърдам.
Бавно, полека.
Бутам остатъка на дните,
за последна венчавка
в църквата...
Отсреща отдавна
ме чакат.
Тревожно ми е. Мъничко.
Рана съм – отворена.
Белязана.
Белег до белег.
Като гердан...
На шия.
От осемте кръга на Ада.
Деветия...
От бесилото.
Но, въжето се скъса.
Затова, все още мърдам.
Малко съм жива.
Бавно, полека все още
мърдам.
И нося торбата си - тежката
На рамо.
Пълна с камъни.
Все от мойта градина.
Ех, не ме разбрахте!?
Когато ви вярвах.
Когато крещях.
Когато изгарях, когато се
раждах...
Карайте по старому!
Пълнете ми градината!
Аз скоро ще отида на небето...
И едва тогава.
от него -
ще заплачат камъни.
Сега не съм злопаметна.
© Веска Алексиева All rights reserved.
