Монолог на един повехнал "мъжага" -1
Той – френският – не ми е много баш,
но все за лакърдийка ще ми стигне.
Езикът си веднъж, а после дваж
изкълчих с него. Казвам без намигване.
Учительница имах си една,
по прашки дето честичко ме гонеше.
Тя беше застаряваща мома,
за мене бистри, чисти сълзи ронеше.
И като призива шерше ла фам
звучеше за търсачите ѝ тялото.
Какво у мен хареса тя не знам,
издирваше ме скрит под одеалото.
Ядосана изпитваше ме тя
пред нейната табло ноар презрително.
Веднъж такъв шамар ми извъртя,
че аз избягах. После извинително
потърсих от училищния врач.
Не, не – не беше мъж, така е думата.
Тя шоколада хапна, а рогач
нарече ме. (А аз си бях от умните!)
Та от тогаз не случвам на жени.
Навъдили са се едни в България...
И не, че аз не съм се променил,
в животозастрашаваща лотария
отказвам да играя. Бях веднъж
съпруг, ала по члена за заместване.
И имам син – доказах, че съм мъж.
Смелчаците го правят само често.
© Мария Панайотова All rights reserved.
