Монолог на една пияна поетеса
МОНОЛОГ НА ЕДНА ПИЯНА ПОЕТЕСА
Ридае светата троица:
- душата
- сърцето
- очите
Един паяк, изпълняващ акробатичен номер
в ъгъла на стаята ми е свидетел.
А аз за всичко и на всички съм сърдита.
Поредната чаша недопита.
Вселената е амеба,
която плува в болката.
Крушенец някакъв (това е Бог!)
към бреговете ù се носи.
Стремително и без въпроси.
Искам безпаметно да се напия,
защото паметта е бреме.
Като халка на устната ми дреме,
умът ми вгражда в рамка,
превръща ме в опитомена самка.
Безцеремонно от съдбата съм измамена,
живея като злъчка, пълна с камъни.
Изпразвам ги в бездънността на времето.
Дори и електроните във мен са гневни.
Протоните са отрицателни.
Земята ще разцепя, ако ревна -
симптомите са знаменателни.
Сърцето ми е кактус,
а аз дори власинка от бодлите му
не мога да изтръгна.
На заповеди и закони не обръгнах.
Бодряшки чукам чашата в ръба на стола.
"Наздраве, мамо!" "Ха наздраве, Койке!"
Паякът в ъгъла спря да се люлее
и се накани някъде да хойка.
Значи оставам без свидетели.
Очите ми като фенери светят
и пръскат унищожителни искри.
По дяволите да върви безумната команда
Стани! Падни!
Стани! Падни!
Ей, ама това винце така сладни!
Допивам чашата и нова си наливам.
Пак ридае светата троица:
- душата
- сърцето
- очите
Не я слушам. Паля цигара и пуша.
Разговарям със виното в чашата.
Кучето в коридора ме чу
и довтаса да ме утеши.
Аз му разказвам какво ми тежи
и го целувам, а стаята се върти.
Май на никой за нищо не съм сърдита.
Виното е изпито.
Диана Загора
28.08.2009г.
която плува в болката
© Диана Кънева All rights reserved.
