Монолог на едно сърце
МОНОЛОГ НА ЕДНО СЪРЦЕ
Беше време, когато бях осмият цвят на дъгата,
къпех себе си в младост, четяха ми за Буратино...
По-различен сякаш беше мирисът на красотата
и не знаех какъв е вкусът на коварното вино...
Беше време, когато Луната мечтите бродираше
и усмивки свенливи се гонеха по тротоара...
А на прага ми никой скиталец безумен не спираше.
Нямаше го стиха за онази, Самотната гара*.
Беше време, в което туптях си ей тъй, непринудено...
И нанизвах по дните си светло-лилави мъниста.
Но един ден се случи! И сякаш за пръв път събудено
ме прониза стрела! Уж една, а болеше за триста!
И макар да болеше ме... беше красиво, спонтанно,
сякаш нишка невидима теглеше мене натам -
към различното чувство, така непознато и странно...
И приех го аз в себе си, името му без да знам.
Този порив за миг в мен спокойния Свят преобърна.
Всяка фибра за него подвластно-покорна трептеше...
И макар че в мишена това чувство мене превърна,
само Бог е свидетел животът във мен как кипеше...
Беше толкоз отдавна... Но чух днес да шепнат цветята,
че е тръгнало странното чувство отново на лов!
И се чудя дали пък... ей тъй, на шега на Съдбата,
ще усетя отново стрела... напоена с Любов?...
Павлина Соколова
П.С. - Вдъхновителка за този стих е Cezonia с нейния "Монолог на една чаша червено вино" :)
28.03.2011 г.
© Павлина Соколова All rights reserved.
