Монолог с Любовта
Не гледай, че небето днес е сиво,
че облаците са провиснали от дъждове.
Не си помисляй, че орисана съдбата
за теб, Любов, реди погрешни зарове.
Защото ти Искра си. Ти си Светлината.
Какво, че пада здрач и вече се стъмни,
нали и утре ще изгрее пак зората,
пак нейде влюбени, ще грейнат две очи.
И пак ръце с ръце ще се преплитат,
за да премине обичта през всички мостове,
и име нежно устни ще нашепват,
задъхани в най-чудните си мигове.
Не си мисли, Любов, че времето ти свършва.
Щом има цвят, небе, звезди и топлина,
ще има птички и гнезда, и пак лета ще има,
и да е зима, кокичета ще никнат във снега.
Не виждаш ли във мене вече онова момиче,
което беше влюбено и вярваше дори в съня,
тогава знай, че утре друго име ще е стръкче
в букета ти и пак ще дири във очите ти искра.
Живей за мен, за тях, за всички влюбени,
и даже щом боли, изплаквай се с дъжда,
че пътищата ти, повярвай ми, не са изгубени,
щом могат пак да се прераждат във дъга.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
