Монолог след причастие
Монолог след причастие
Ръцете ти миришеха на хляб
и нажежено слънцето ни пържеше.
А нашите измъчени тела,
се мятаха отчаяно несдържани.
Изпаднали във глухота от страст,
се давехме във писъка на пясъка.
На плаващите чувства, в злата паст
пропадахме все още не пораснали.
А може пък... напротив, без да щем,
да бяхме остарели преждевременно.
И бързахме, преди да разберем,
да преживеем стреса от проблемите.
Не знаехме дали ще се спасим,
изгубени във бурното течение.
Но вярвахме безкрай, че не грешим.
Останалото нямаше значение.
И все едно дали сме на брега,
или с морето борим се неистово.
Ръцете ти все още месят хляб...
А аз съм причестеният след изповед.
© Александър Калчев All rights reserved.
