Монолог за мама
Пак споходиха те, мамо,
черните кахъри –
до деветото коляно
пърхат от яхъра.
От разбоя ти в стайчето –
туп-туп – трака бърдо,
а вретеното ти вечно
в пръстите ти бърза.
Труд бе къртовски, нелесен
върху твойто рамо,
а ти вършеше го с песен –
помни ли се, мамо?
Днес машинен стан работи,
нишки той пресуква.
На високи обороти
времето ни хукна.
От мизерно газениче –
крушка многовата.
Внуците в екран заничат,
в интернета чатат
с бялата клавиатура.
Хералдични знаци –
скрина с дядови потури,
бабини литаци.
За музея стават, мамо,
старите реликви.
Ти... не се кахъри само –
трябва да се свиква.
© Иван Христов All rights reserved.
