Монологът на една снимка
МОНОЛОГЪТ НА ЕДНА СНИМКА
на брат ми
За кратко, за мъничко спри!
Вземи ме в познатата длан!
В очите ми ти погледни,
спомни си мига изживян...
За мъничко! Знам, че тежи.
Не питай кога и защо...
И моля те, спри, не плачи!
Каквото било - е било.
За кратко за мен си спомни.
Не казвай, че бях като сън...
Аз знам как тъгата гори,
но жив ли си ти – аз още СЪМ.
Запей ми! Знам, че тежи.
Не питай как и защо.
И моля те, спри! Не плачи!
Все пак – добро е било!
Животът на всеки един от нас се дели на периоди: ПРЕДИ и СЛЕД... При някои тези периоди са повече, при други по-малко. В моя живот има едно единствено гравиращо събитие, което преобърна света ми и ме промени изцяло, и... Не, не, че няма силни емоционални моменти! Има ги! Но този ме обърна, обърка, помете целия ми свят, показа ми колко стойностни и не дотам хора има наоколо. Научи ме на толкова неща.
Научи ме да се справям с трудностите. Научи ме да се радвам на дребните неща... Само едно не можах. Не мога и няма да преодолея този гаден непозволен удар! Защо? Знаеш ли колко ми липсваш? Няма в кого да се гушна – гушкат се в мен. Няма кому да се оплача – олакват ми се. Няма с кого да завихря поредната щуротия – зряла жена съм. Няма с кого да си говоря за нещата, които ме интересуват – странна съм. Няма с кого да седна по турски пред камината, на запалена свещ и да си четем любими пасажи от книги и да спорим. Няма с кого просто ей така да седна на масата и да си бъбря. Няма с кого да се скарам и давейки се в яда си, да усетя как се люлея във въздуха, защото две силни ръце са ме вдигнали и ме въртят като кукла, докато започна да се заливам от смях и забравя за „справедливия”си гняв и за причината, която го е породила. Всъщност, дали е имало такава?!
Няма с кого...
Но имам снимки. И ги гледам. И помня...
Беше толкова хубаво...
© Илзе Енчева All rights reserved.
