Монологът на едно дете
Срещнахме се днес съвсем случайно.
Тук, на прага на реалността.
С едно момиченце съвсем незнайно,
загубило се в пътя си за у дома.
„Искаш ли” - момиченцето ми предложи -
„ей тук със теб да повървя?
... и да те хвана за ръката, ако може,
че страшно се от тъмното боя...?”
Та повървя със мене под луната, за ръка,
разказвайки ми случки от живота.
Броеше крачки по алея към безкрайността,
а неусетно аз я слушах със охота...
***
... „Мисля си, приятелко, че всичко тук е прелестно красиво,
а възрастните сте все толкова забързани.
Превръщате околното във нищо - малоценно, грозно, сиво,
което държи ви очите тъй здраво завързани.
И не само очите, приятелко,
но и сърцата ви, днес, от лед са сковани.
Следите от хули, злини и предателство,
надраскали са по лицето ви неизлечими рани.
Във стъклен сейф обърнали са се душите,
да трупат и богатства, и имане,
превърнали сте се в на Дявола слугите,
угаждайки на всеки, уж за по-добро да стане.
И здравето си несъзнателно погубвате във нищетата,
загърбвате и младостта, годините да я затрият,
и само наш’те сълзи днес отекват - на децата,
злочестите, останали след вас горчилката да пият.”
© Даниела All rights reserved.
