Море
МОРЕ
Когато на душата ми е тежко,
при теб, море, отново се завръщам –
изричам свойта изповед човешка
и пясъка ти с две ръце прегръщам.
При тебе идвам, искам да те слушам,
ти – толкоз страшна и красива вечност.
Стоя, с криле, опърлени от сушата,
за да докосна синята ти млечност.
Отивам си, за да те нося в мен
през сълзи и през мигове – като светиня,
отивам си завинаги пленен,
като вълна по миглите ти пясъчни преминала.
И все оставам, възкресен от твоето докосване,
където и да съм, с когото и да разговарям.
Оставам – както винаги остават всички мостове,
дори когато са били изгаряни...
© Валентин Иванов All rights reserved.
