Безкрила, моята идея
прозира в бледия ми стих,
а с пълно гърло да запея,
не ми е нужен пристан тих.

Море ми трябва, яхта бяла
да пори пенести вълни
и в бури дръзки оцеляла
поезия да прокълни!

Поех на плаване далечно
през три морета – в океан,
където вятър спори вечно
с духът човешки, неразбран.

Преминали „Добра Надежда”
край нос със пролива бурлив,
във боен ред се пренареждат
на листовете стих до стих.

Надул е бриз платната бели,
стъкменият ми такелаж,
скрипти към чаканите цели –
пристанище със девствен плаж.

Читателят ще ме посрещне
и още топъл ръкопис
ще види пръв оценка веща
в синилото на всеки лист.

Окадената стара кръчма
ще се тресе от гръмък смях.
Моряк пиян ще ни поръча
по ром от мокрия тезгях.

И аз сред тях ще бъда личност,
а не поетът неразбран.
И не търси в стиха логичност –
тя тъне в пристан глух и ням!