Видях те призрачна и бяла.
Беше с наметало от небе.
В тялото ти, сякаш огледало,
отразяваше се бурното море.
Там, във страшни урагани,
сред огън, лед, мъгла
на руля си безстрашни капитани
преследват твоята душа.
А аз със малка платноходка,
побутвайки се леко със ръце,
успях да пусна тежка котва
във твоето изстинало сърце.
© Леонид Стоянов All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
