Мост
Не те познавам и не искам,
но чувствам твоята омраза,
когато буден ли си, плискаш,
а тя расте, расте като зараза.
А нощем ти сънуваш цвете
и блянове за слънце и вода.
Студени са обаче ветровете
и груб пестник е твоята ръка.
Навярно расъл непогален,
не си познал навреме обичта.
Не си видял – светът е шарен,
с красива, утринна зора.
Не си вървял по никоя пътека,
довеждаща до светъл храм,
във който да ти стане леко,
олтара си където зидаш сам.
Не те виня. Строя си мост,
по който мога да премина
над плиснатата твоя злост,
подпряла с длан небето синьо.
© Ани Монева All rights reserved.
