Не пътеки – мостове градих,
от копнежи, блянове, мечти.
Почти завършени ги разруших,
из основи рухнаха почти.
Прахоляк от руините прехвръква,
в косите ми свободни се пропива.
Сърцето напрашено млъква,
душата ми е в пепел – сива.
Лягам на килима прашен,
жално молейки за ветрове.
Да отвеят прахоляка страшен,
преди останките да погребе.