Вървя по трънния път,
боса, с изгорели от слънцето нозе,
болка не усещам
и дивото ме зове.
Аз напред поглеждам,
но ти все връщаш ме назад,
падам отново по врат,
отново ножът зад тила ми е опрян.
Къде отиде моят мечтан блян?
Възродих се.. Или поне опитах?!
Нищо не разбирах...
Аз ли отнех твоето щастие?
С какво заслужих това призвание?
Отново на мостът греховен седя,
как ли пък веднъж смъртта не ме сполетя?
Гръмотевици, дъжд, светкавици,
мен ме ударете,
животът ми вземете
или поне злото премахнете...
Жив труп виждал ли си?
Ето го - седи пред теб,
този човек студен и блед.
Мостът на греха, 
цял живот ще бъда там 
под черните рози във формата на олтар.
Така е истинско, 
така е плачевно,
но какво да направя -
трънен ми е пътят
и с нозете ми окървавели
ще продължа сама,
както винаги си е било така...