Моя нежна Любов
Аз отказвам да пиша за тебе, Любов.
И хербарии с думи, да пазя в стените.
Да окачам главата ти, сякаш от лов,
се завръщам – парадна, окичена, сита.
Да ме гледаш от стаите с празни очи,
изрисувани с ирис, отблясък, зеница.
Вътре в тях, да те няма и смърт да личи,
изстрел, екот да лепнат, в сълза да надничаш.
Не. Не искам, Любов, като дивеч страхлив,
да се мяркаш в сърцето на моите зими.
Аз да търся следите ти с черен молив,
ти да бягаш край дните ми, плаха, незрима.
Искам в мен да си звън, от вълна на кръвта,
ала не в изречения – ледени вени.
Песен волна, звезда и колибри в гръдта,
напоено хоботче в мушкато червено.
Аз те искам, Любов, прекипяла река,
вдън тлента да разцъфваш треви изгорели.
С дъх смокинов – гора, да омая леска
и в омара да плуват ръцете ѝ бели.
В твоя скут да лежа, моя нежна Любов,
разпиляла косите, отпуснала шия.
Да целуваш устата ми, топла от зов...
И да пламнем в едно. Ала не, на хартия.
© Силвия Илиева All rights reserved.
И аз благодаря!