Моята вяра
На гръб понесли тежките самари с камъни,
препускайки, към щастието търсим брод,
децата ни говорят с лакти, непознали словото,
а само на Великден спомняме си... Господ-Бог!
Неверници сме - някой ще извика знаещо,
за “обичта” към Църквата – да... сигурно е прав,
но аз ще се опитам да намеря Вяра другаде,
във книгите, Родината и в моята Любов!
Тогава... в детството сънувахме принцеси... рицари,
видяхме идеал в Морала, а в Жената - цвете,
а днес наричат флиртовете... отживелица,
сълзи в очите е порок... Душата - бреме!
В лица безизразни се крием - бални маски,
и в ъгъла потъва в прах... пропъдената Чест,
с ръце, дори на Химна, сме подпрели масата,
а първите съзират в Старците ненужна вещ!
Едва ли тези бъднини мечтаел е Апостола,
не ща да вярвам, че и Ботев паднал е залудо!
Когато пък Паисий сътворил е своята История,
дали е искал да изпишем на латински... Коледа!
Да се превърна утре в рицар ли... и за кога,
а и с това сърце навярно ще ръждясам?
Аз детското да преживее в мен се моля само –
Човек да бъда и на тебе да се радвам!
И знай...
Безкрайно празна чаша ще е бил животът ми -
наследникът ни щом от тази Вяра не отпие!
© Ангел Колев All rights reserved.
