Mравуняк от ябълки.
Някъде там ти оставих
деня си.
Един револвер вместо думи.
Твърде сложно об(г)ръщам
този часовник
от пясък
по върха на езика
за чувства. И изпускам -
от поглед,
страха си,
и пропускам,
често
(не че заключвам)
да отворя
(на Чарли),
да разплискам
чадъра,
да прелее
в небе и
тиранти
за
фенерите,
вечер,
когато
е толкова ластично,
и морето вибрира
в леген от череши,
а сърцето на пръсти
жмичка играе… накЪлбено.
и не мислиш ли,
все пак -
всеки оставя по нещо.
Художникът – старо пиано.
Мимът – шарена свирка.
Клоунът – празен аквариум.
Децата ни –
по обувка на зебра.
Аз ти оставям
лицето си. Над онзи перваз,
не – хризантемен,
до вазата, пълна със паяци,
до масата,
разстелила покрив
в амплитудна вечеря.
Аз ти оставям
повече шепи по подлези,
по-малко мръсни чинии.
Никотинови лепенки. Тротоари,
на които
не съм,
все още,
заспивала.
Омлет от обичам те(менужките),
когато…
Пепелник от бръсначи.
Оригами в мушкато.
Закачалка за облак.
Проходилка за залез.
Аз оставам. В дома ни
от кибритени клечки.
В бутилката
от двусекундни оргазми.
Пируетът
на колелото, виенско –
въпреки онези „-20”,
и вируса, облизал
нощем чаршафите
между 12...
(оставам)
Перфориран аборт
„от тати специално”…
Бялата лента.
В бяло платно.
Под бялата гума.
След бялото ляво.
Аз оставам… бялата зебра
върху километража
на твоята лакмусово
синя неделя.
Аз оставам… за да не бъда
хроникирана таблетка,
инвалидната релса.
И изтръгвам
детелините,
Менделеев,
жартиера
и мама.
И белязвам камшика
с гръбнака си.
всеки… всичко белязва.
Тротоарите с токчета.
Тишината – сопрано.
Минусът – скобите.
Билетът – оставащи.
Листото – короната.
Дъщеря ми – сърцето…
сърцето ми – дядо.
... всеки остава за нещо.
за някой – само понякога.
Аз ти оставих
пълнител
с порязани думи
и мравуняк от ябълки,
за да е топъл.. первазът
след залеза.
© Киара All rights reserved.
