Поглеждам се в огледалото на слънце само.
Дори тогава все едно и също виждам и не го обичам.
Едно парче стъкло, забито с механизъм в мрамор,
повърхността ми гладка е и на нищо не приличам.

С ключе забито в кръста въртя се винаги в една посока.
Еднакво скучни са картините пред мен.
В тон с мелодия, започваща с висока нота
минава пак поредният, един и същи ден.

Как мразя тези силни, груби пръсти,
които с нетърпение завъртат ключа.
Едва проблясвам във звук последен
и завъртат ме отново преди да приключа.

Защо съм тук? Защо въртя се, а се правя, че танцувам?
...И всеки поглед безразлично минава през мен...
Едно прозрачно нещо в тази лъскава кутия
дефилира в кръг със стон дълбоко притаен.

Душата ми е тиха песен, но остава нечута.
Невидимо сърце възможно ли е да се счупи?
Защо си мисля, че съм нещо ценно под тази стъклена черупка?
Невидимо остава туй, що не може да се купи.

Ключът завърта се и музиката почва отначало.
Въртя се пак и ноти в мислите си нижа.
Едно парче стъкло безсмислено се залюляло,
в стремежа си в ритъм да се движи.