Мъглата ми
Приеми ме с мъглата ми, моя любов.
Приеми ме с мъглата, в която сълзя.
Както аз те обичам без "как" и "защо",
като тайната, дето при мен те довя.
Не търси във мъглата ми ясно лице,
във мъглата си нямам нозе и очи.
В нея екне единствено мойто сърце
в притъмняло пространство, реално почти.
Не разпръсквай мъглата ми ти с ветрове,
че са слепи и тъй ще издухат и мен.
Пощади ме, любов, остави ме поне
да поплача за теб със възторг откровен.
Както всяка река брегове я крепят,
както всяка камбана си има и глас,
както слънцето ходи по своя си път,
аз си имам мъгла – и в мъглата съм аз.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
