Мъко моя
Мъко моя, ветрогонна,
ветрогонна самота
пак напълни мойта стомна,
вместо изворна вода.
Спомних майчица-родина,
под крилото нейно бях.
За насъщния заминах,
непредвидил този крах.
С колко мъки, с колко болки
в чужди пътища вървях,
да узная само колко
теб обичам, теб копнях.
А сега, след низ години,
низ години в самота
полетях към теб, родино,
приеми и мен така,
и ти, село, дето младост
в сладък унес изживях.
Теб, едничка моя радост,
в цветни сънища видях.
© Иван Христов All rights reserved.
