Мълчалива любов. Без целувки. Без думи.

Ала тя е истинската... Именно тя.

Но при нея няма неясности помежду ни.

Нито оправдания - с лъжи и цветя.

Мълчалива любов - без изгарящи страсти.

Или не и такива - замъглили глава.

Ами само се споглеждаме - и всичко е ясно.

И дори не са ни необходими слова.

Ти мълчиш... Ала и аз нищичко не говоря.

Но и двамата знаем за какво иде реч.

Ти не спориш - и не е нужно и аз да споря.

И дори не усещаме хорската гмеж.

Само един поглед и изчезват всички съмнения.

И няма между нас и думи-стрели.

Думите... Те са източник на недоразумения.

Казал го е май че Сент-Екзюпери.

Мълчаливата любов... Именно тя не угасва.

А не другата - пълна с думи безброй.

При мълчаливата - при нея всичко е ясно -

ти си моя - а и аз съм изцяло твой.

Само погледи... Без да има огнени устни.

Не другаде - ами днес. Сега. И тук.

Не говорим - но се обичаме. Това е изкуство.

И сме продължение един на друг.

Ала за нея не е пречка дори и разстоянието.

Тя е като слънце - огряващо нощта.

Но и да не говорим, нас ни свързва мълчанието -

което е по-силно дори и от смъртта.

Може би тази любов е недостижима, безбожна.

Или аз за такава още не съм готов?

Да, ще кажете - такава любов е невъзможна...

Ала зная, че има и такава любов.