Мълчание
Остават думи да тежат като вселени,
обесено пространство да дели.
И ново, настаненото безвремие,
в безтебието почва да боли.
Остава спомен, остър и пронизващ
в безцветен, сивочерен небосвод.
И птица, колкото да не забравим,
че имали сме някога живот...
И някак на обратно на закона
е празно, ала страшно ми тежи,
вали нагоре, а след тъмнината нощ е
и денем виждам хиляди звезди.
Прилепвам длан до длан и се навеждам.
Молитва е, но спомня опело.
След хилядите думи на раздяла
мълчанието само е едно...
© Евгения Илиева All rights reserved.
