Мълчанието на цветовете
И спря,отпи от чашата,
а после продължи
с треперещи ръце,
аз чувах куките как тракат.
Делят и бримка,място, ред,
усещах ги във своите,
как сплитат примката на светлината.
А думите тъй дрезгави и глухи,
прокраднати през сухите й устни,
кънтяха в моето сърце,
горяха със кръвта ми.
Аз бях и малкото дете,
и смел бях като юнака.
И болен бях ,и влюбих се
а после пак отново бягах сред житата.
Погали ме със длан,
почти докоснах я.
Почти и казах.
Ала цветовете днес,
горчиво си мълчаха.
След миг се върна
и приказка по-нова заразказва.
Прогони мрака в моето сърце,
света ми се огледа във
дъгата.
Дърветата зелени,
небето синьо,
лалетата червени,
лицето ми усмихнато,дори и бледо.
Макар и пламъка в очите ми
отдавна да го няма,
не помня аз дали е бил той някога запален......
И спря,
замлъкна.
Отново с тишината заживяхме.
Отиде до огнището ръцете свои
да постопли.
И сетне върна се.
Погали ме,погледа ме,
и с куките започна да изплита
цвета на разказа за самотата.
© Киара All rights reserved.
