Мълчиш ли?
Мълчиш ли...?
Или просто тишината
по-силно от теб крещи?
Та ти обичаш да говориш.
При това нахално,
без отсрочка,
макар да знаеш,
че раняваш
с отровни думи
като огнени стрели.
Къде се дяна
мъжкото ти его?
Нали виновна винаги
ме сочеше със пръст
и знаеше, че ме боли.
Когато взимаше „назаем”
от мене чувства и пари,
без колебание забравяше,
че да крадеш
е просто недостойно
и съвсем немъжко дори.
Вдигни глава.
И в очи ме погледни.
Ще видиш
разсъблечената истина,
с която съм живяла
полунасън
и съм оцелявала... почти.
Ще се познаеш някъде
в ъглите на живот,
преминал без усмивка
от която ме лиши
през всичките ни дни.
Дошло е време
пред себе си
да се покаеш.
Да изречеш слова,
които да ме трогнат
и ме върнат… може би.
Дори врата завинаги
след теб да се затвори,
да ти простя ме помоли
и по мъжки си върви.
И нека своя път
по живо и по здраво
всеки да поеме.
Защото заслужаваме
да сме щастливи.
Да, дори и ти.
© Таня Кирилова All rights reserved.
