Косите лъчи на слънцето обагряха водата,

а патица самотна си миеше перата.

Залезът примамваше я към усамотение,

обичаше го тя и търсеше го със смирение.

Не искаше да се оставя на покоя,

не искаше да бъде ничия и своя.

Една нелепа мисъл хрумна ѝ веднъж,

да си намери умен и прекрасен мъж.

Във принцове и феи не вярваше обаче,

всеки път я караха да плаче.

Че имаше в света любов несподелена,

това оставяше я винаги сломена.

Света по-шарен, по-коварен беше,

по-мътен и далеч не толкова искреше.

Не беше тя наивна, дори не беше и пасивна.

Намери си любов, далеч не примитивна.

Сега видя света от друга гледна точка,

на всяка тежка ситуация ѝ даваше отсрочка.

Не можеше да бъде краен оптимист,

но нямаше го вече онзи песимист.

Проблемите решаваше във крачка,

не се боеше и от новата задачка.

Не можеше на всекиго да бъде тя опора,

но винаги предлагаше му гледна точка втора.

Така оказа се приятелка добра,

напук на лошата съдба.

Даряваше подкрепа на другари,

помагаше в зарастване на рани стари.

Но тук до езерото беше тя сама.

Така видяха я последно двама,

и тихичко се питаха сега:

„Дали не е самотна, как така?!“

Не всеки сам, самотен е обаче,

не всеки сам, опитва се да плаче.

Понякога самичък си до езерото с птици,

за да останеш с мислите си далеч от фанатици.

Природата приемаше я винаги с отворени обятия,

не питаше и нямаше по-важни чакащи мероприятия.

Намираше утеха тя в лъчите нежни,

а мислите ѝ лутаха се безметежни.

Така намираше спокойствие и тишина

сред само мъничко парченце красота.

Любов във вкъщи имаше прекрасна

а силата ѝ в истинска прерасна.

Понякога и двама пейката споделяха,

понякога и с патиците хляба си поделяха.

Когато с някой се изправиш пред света,

успяваш да намериш вяра, сили,  доброта!