Мъничко щастливи
Безцелна и глуха, към дълбоката яма
засилвам се, политам и скачам,
без страх, без посока, сляпа и няма -
сега аз ще си бъда палача.
Дните са къси, нощите светли,
уморих се вече да бягам, уморих се от всичко -
не ме е страх, нека изгният целувките
по лицето, по устните,
по бузите пролети.
Маски и лица ухилени, засмяни -
това, уви, е реалността, на онези...
Как се казваха? Дори забравих.
Една грешка... и онзи ти се плези.
От всичко пошло се отричам.
ИСКАМ СЕБЕ СИ ДА БЪДА.
Не ме съди, една е грешката ми: това, че те обичам
и никога не трябва да те губя.
Не искам крясъци, вместо думи,
не искам приятелство, вместо любов.
Искам мъничко да сме щастливи,
мъничко - колкото един живот.
© Силвия Илиева All rights reserved.
