С любов на Татко
Тихо е. Облачно. Небето сякаш заплаква.
Тъжно небе е, един човек днес оплаква.
Човек на борбата, човек на мечтите,
човек, на когото приключиха дните.
Човек с душа млада, но тъй наранена -
душичка от толкоз борба изморена.
За теб, татко единствен, любим
небето плаче от спомен незабравим.
Вчера сякаш бях дете,
а ти заспала носеше ме на ръце.
А помниш ли, карахме ски на връх Снежанка,
или сутрин как си ме наричал "поспаланка".
А когато ме учеше да плувам,
и със всички страхове да се сбогувам
ти ме пусна във водата
"плувай делфинчето ми, ще стигнеш до на тати ръката"
"Тъжен стих малко", ти ще речеш,
"шеговит човек в тъжен стих да облечеш?"
Признавам, понякога тъжно е, татко
без някоя твоя шега, подхвърлена на кратко.
Мъчно й е и на мама,
че нейното другарче век го няма!
А аз знам истината прости,
видях я пред болницата в твоите очи,
и сякаш да се бориш ти се измори..
Но ще те откривам, във Луна и във звезди,
ще свети твоя спомен в и най-мрачните ми дни.
През пътя знам, че си със мен дори,
когато трудности душата ми търпи.
Прости и ти, и аз прощавам
за нещата неизживяни, неизказани - не съжалявам.
Не питам се "защо?",
вярвам, че било е за добро.
Така бързо времето замина,
а ти се скри във него и отмина.
Смъртта не пита - всеки взима,
но какво значение има,
щом в сърцата винаги ще сме двамина!
© Любомира Дичева All rights reserved.
