На...
Когато разбра, че си тръгваш,
какво си помисли, поете?
В окото ти трепна ли залезът
в по-силния вик на сърцето,
че още усещаш на бриза
вечерната пролетна ласка?
И толкова думи неказани
над тъмния бряг се изнизаха,
тръпчивите мисли по съмнало,
ароматът на хлад и кафе,
димът от цигарата остър,
ленивата длан на реката...
... и мостът...
с високата кула...
колите в луни естакадни…
Прости ли на вечния враг,
събирал трошици след тебе
от трапезата пищна на музите?
А музите, тези разгонени кучки
с опашки навирени, как ли
после за теб ще говорят,
одумват и тайно въздишат:
- Той беше любовник,
див, ненадминат... и огнен...
Дяволско!
Неопитомен си отиде.
Те нека си съскат, нали са
от змийска черупка излезли.
Но думите, строфите, смислите,
кажи, на кого ще оставиш?
Онези бездомници стихове,
куплетите с мъжките рими,
на рицаря тъмната чест,
рапирата на щуреца,
ореховата лира
със струни бродяжки
кой след теб приютил би?
Кажи на жена си по тъмно
да хвърли сетрето ти, вехтото,
в джоба му с томче на Тютчев
на някой премръзнал бездомник.
И букът от твойто писалище
да сгрее старите скитници,
те пламъка дълго ще помнят
и с добро споменават
в нощ декемврийска.
И после потегляй към дългото
пролетно райско вървене,
последван от кротките гълъби,
с боси нозе по червения
гръб на луната. Където те чакат
и Господ с усмивка наднича
от топлата длан на всемира
в перото на ангел...
© Валентина Йотова All rights reserved.
