Ти беше мой, но те изгубих,
не зная точно как, но пътищата ни се разделиха.
Под дъжда очите ти видях
и пламъка в тях запомних.
Ръцете ти усещам още,
милувките им галещи и нежни.
Очите си затварям и те чувствам
и знам, че ти създаден си за мене.
Сега съм по-сама от тишината,
надвиснала над спящия ни град.
Леглото ми е празно и студено,
лежа сама, така съм уморена.
Навън е тъжна и дъждовна есен,
с усещане за златен листопад и тиха песен.
© Снежана Францева All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
