На батко
На братовчед ми, който си отиде на 21, внезапно и нелепо... преди десет години.
Открехнати врати все още чакат
да се завърнеш в нечии сълзи.
Горят в онази стая кандилата.
Но все по-рядко.
В дните за молби.
Високите тавани не превиват
гръбнака си под тежки дъждове.
Така е - много хора си отиват.
А камъкът живее.
Векове.
И майка ти е жива. Да те жали.
И все по-тихо болката боли.
Но по-дълбоко. В скърцащите рани,
които Господ щедро й дари.
А беше миг. Във слънчевата есен.
Под топлото на жълтите листа.
Със вятъра и птиците отнесе...
отнесе те от тука есента.
А минаха години, мили батко!
И аз отдавна вече съм жена...
Тогава поговорихме си кратко.
Бе само ден... да - ден преди това.
Не идвам да поливам от водата,
източена от гробищна чешма.
Не вярвам в тази черна... черна жажда.
Тя не е твоя. Тя е на пръстта.
Не ти прилича тази кръгла рамка
от евтин и кичозен порцелан.
Да. Аз съм още гневна, мили батко.
Все още не желая да те дам.
Прости ми, че не мога да се моля.
Не мога със сълзи да паля свещ.
Тежи ми, батко, тази изнемога!
Не трябваше на двайсет... да умреш.
Не се сбогувам. Много е нелепо.
Не искам и да гледам кандила.
Празнувам на Задушница за тебе.
Не съм те дала още на... смъртта...
© Катя All rights reserved.
