На босо
" ... Поетът го отваря
и всички те с обуща влизат там. "
из "Поема за щастието", Д.Дамянов
Отдавна си свикнах с душата. Приех, че
напират към нея напук всяко сито.
На пръсти не стъпват, не ползват и чехли -
направо с обувките. С кал над петите.
Но нямат от усета за онзи гъдел
на мека роса по нозете как плува.
Разбирам ги... Искат от мене да бъда
преграда за чувството. Бяла обувка.
Пък бялото... Бялото става за показ,
за център в мишена, за право и упор.
По-бяла, душата умира широка.
По-калната... Тя се смалява до глупост
във своята същност и нейната слабост
и твърде добре имитира (насила!),
че има широко кроени мащаби,
докато отвътре гризе се в немилост.
А бялото всъщност е стигма. Не може
ей тъй да го ползваш за прости сандали.
Така се усеща животът - със кожата.
Иначе – кучета просто го яли.
© Дарина Дечева All rights reserved.
