“Време няма, бързам”

Казах тихо и затичах. 

Толкова неща навързвам,

още толкова се питах...

“Време няма,бързам”- 

като стар рефрен звучеше.

Спирах се и тръгвах дръзко,

а главата ми пламтеше...

“Време няма, бързам” 

Вече очите ми парят. 

Навън дъждовно е и мръсно, 

но трябва да стигна до края 

“Време няма, бързам” - си повтарям,

неусетно почти съм пред прага.

Внезапно спъвам се и падам,

но зная, че трябва да стана.

.......………………

“И ето ме стигнах,

навреме съм дори”- 

щастливо аз извиках

и някой ми отвори. 

Времето сякаш е спряло. 

На забавен каданс се придвижвам.

Всички гледат някак вяло,

а аз със всички сили тичам 

Пред болничната стая съм вече. 

След 2 секунди ще отворя. 

1 и 2 и ... нещо ми попречи. 

Не зная пак какво да сторя...

“Време няма, бързам” - изкрещях 

и с две ръце отворих тежката врата.

Погледнах го и онемях,

очите ми не вярваха в това. 

Погледна ме той със топла усмивка

и каза ми постой за малко.

Седнах до него, ръката му стиснах,

но всичко беше тъй за кратко. 

.............................

“Време няма, бързам” - мисля си

и грешката си осъзнавам,

че всъщност много време имам си,

но Него вече го няма.