На Дамян Дамянов
(По случай 83 години от рождението му)
Измъкнах се от дъното на пъкъла
и въглени от мъка надживях.
Звездите светят винаги по мръкнало,
а ти блестеше някъде сред тях.
В нощта на битието непрелистено
душата си в тефтер ми подари.
Защо далече скитала си, Истино,
че чак сега във стих ми се откри?
Защо скръбта е гмуркане в дълбокото,
а болката – катарзис до безкрай?
Перото как намира си посоката
едва ли простосмъртен ще узнай...
Ти бе надежда в чувствата притихнали.
Свещицата – за скитник без покров.
С крилата на тъй земните ти стихове –
неземна се въздигаше Любов.
С горчиво вино още пълня жлеба си,
и в него предусещам твоя стих.
Изгубил всичко – не изгубих себе си.
Сдобрих се със скръбта.
И ѝ простих...
(Тленен остатък)
Ясен Ведрин
© Ясен Ведрин All rights reserved.
