На двайсет и пет
Как ухае на сняг. Как ухае на истинска зима.
Но ръцете ми парят от огън в студения лед.
Колко много години през тях ей така си заминаха,
а пък още се будя всяка сутрин на двайсет и пет.
И си правя кафе с две-три бучки красиво мълчание.
Много нежно с целувка понякога гушвам и теб.
А животът стои до до вратата и тръпне в желание
да го грабна лудешки. Нали съм на двайсет и пет.
Но денят е по-къс и не стига. За всичко не стига.
И забравям, забравям - как, къде, и преди или след.
Ще си вържа усмивка много ярка и много красива
и ще махна с ръка. Та нали съм на двайсет и пет.
Само зимата някак ми напомня, че бъркам се също.
Боже, как ми тежи този скреж по косите безчет.
Вън ухае на сняг. Аз ухая на дом и на вкъщи,
нищо, че съм все още...все още на двайсет и пет.
© Деа All rights reserved.
