На един човек, който не искаше да рисува
Здравей, човеко. Сигурно си прашен
и гладен, и мълчал със векове.
Седни до мене. Нищо, че съм страшна.
И нищо, че съм възрастно дете.
Да, знам, че ти се ще да ме удариш
за тая нагло вдигната глава.
И зная, че очите ми те парят...
Но... само за секундичка... Ела.
Седни. И порисувай с мен деца.
И после ме съди, че виждам цветно.
Със тебе сме хартиени слънца,
човеко. И сме тъжно мимолетни.
Със тебе сме еднакви по безсилие...
Защо ти се привижда в мене пречка?
Защо използваш думи за ветрило,
с което се пропъждат буболечки?
И без това навън ни се налага
със всеки дъх по мъничко лъжа.
Защо се лъжем тук? Нима помага?
Така ли ще променяме света?
Защо, човеко? Много ли сме чужди?
Аз мога да ти бъда дъщеря...
Вземи молива. Меч не ти е нужен.
Здравей! Да порисуваме деца?
и гладен, и мълчал със векове.
Седни до мене. Нищо, че съм страшна.
И нищо, че съм възрастно дете.
Да, знам, че ти се ще да ме удариш
за тая нагло вдигната глава.
И зная, че очите ми те парят...
Но... само за секундичка... Ела.
Седни. И порисувай с мен деца.
И после ме съди, че виждам цветно.
Със тебе сме хартиени слънца,
човеко. И сме тъжно мимолетни.
Със тебе сме еднакви по безсилие...
Защо ти се привижда в мене пречка?
Защо използваш думи за ветрило,
с което се пропъждат буболечки?
И без това навън ни се налага
със всеки дъх по мъничко лъжа.
Защо се лъжем тук? Нима помага?
Така ли ще променяме света?
Защо, човеко? Много ли сме чужди?
Аз мога да ти бъда дъщеря...
Вземи молива. Меч не ти е нужен.
Здравей! Да порисуваме деца?
© Елица Мавродинова All rights reserved.
