Благодаря ти за блестящия спектакъл,
изнесен само и единствено за мен.
Бе въплъщение на моите желания,
а кой би устоял на своя блян стаен!

Ти беше рицар от средновековен епос,
отвличащ самодива огнен змей,
бе всичко магнетично и красиво,
нахлуло в моя сив, самотен ден.

Обичаш своя образ във очите ми,
но моите клепки спускат се с тъга.
Опиянен от себе си съвсем нехаеш,
че огледалото си има и душа.

Актьор пред отрезвена публика е сцена жалка
и ти захвърляш тази роля уморен.
Зоват те вече нови въплъщения
и други ириси, в които да се гледаш отразен.

И пак играеш с устрем жарък, с нови сили,
но вътрешно се чувстваш изхабен.
Студена радост носят ти очите любещи
и не вълнуват вече твоя дух сломен.

Дали ми липсваш, трудно е да кажа
и сякаш виждам чужд човек пред мен,
но пак копнея по героя от спектакъла,
и по химерата на неговия плен.