На емигрантите
Какво е да заспиваш под студени,
неласкави и чужди небеса?
Без птиците, тревите ни зелени,
на Струма и Марица без гласа?
И да те будят сутрин чужди хора,
със чужда реч да дращят твоя слух?
След работа, премазан от умора,
за радости да бъдеш сляп и глух?
Насън да виждаш бащината къща
и крушата, и старата асма.
Жена ти дълго пак да те прегръща,
да чуваш на децата си гласа.
А майка ти със кърпа избеляла
да те целува, плахо да шепти:
„Благодаря ти, облаче ле бяло,
че жив и здрав при нас го връщаш ти.”
© Нина Чилиянска All rights reserved.
