На градус...
Странно, започвам да пиша в момента,
а даже не зная какво ще излезе накрая...
Направо се чудя на себе си вече -
лети мисълта ми май доста далече;
усещам, че трябва - и почвам да пиша,
и то без усилие, сякаш, че дишам...
Звучи ми на мен даже самонадеяно,
объркано леко, да не кажа - отвеяно,
но - факт! Вече чувствам се близка с клавишите,
защото са меки и топли. В афишите
ни казват конкретно какво да очакваме -
от колко часа и какво представление,
дали ще е тъжно/забавно творение,
а тук аз не зная какъв ще е краят,
единствено жанра си мисля, че зная -
за него е ясно, че е стихотворение
и това е всичко... Добре, но защо тогава
продължавам да щракам и не преставам?
Навярно защото настинката моя
повдигна ми градуса, направи ме своя,
горят ми страните, блестят ми очите,
а вместо да легна и хапче да пия,
аз пиша и трия, и пиша и трия...
А всъщност май просто в самотен момент
от глас имам нужда, дори опонент,
и тези въпроси, които се питам,
и в тези посоки, в които се вплитам,
друг трябва за мен да ги определи,
аз просто ще следвам от него следи...
Е, вече разбирам и дори ми е ясно -
самотата ме хвана самичка натясно,
а вирусът гаден за това й помага -
май вече започвам на глас да бълнувам,
на силна се правя и се преструвам,
че мога да кажа две смислени думи,
а всъщност разтягам словесни локуми...
Прощавай, приятел, че те заблудих,
започвайки, мислех, че ще стане стих,
а то... не е ясно и за мене, май,
затова прекратявам, отивам за чай!
© Мария Борисова All rights reserved.
