На хлапето ми
Виждам ръцете си,
които са същите откакто се помня.
Излизам от банята,
пускам си радио,
звъни телефон –
гласът е познат, откъде е?
Приятел?
Роднина?
Съсед?
О, това е хлапeто ми…
Иска да чуе своя жив създател, за когото е чувало
и да ядем сладолед, при кончето в парка.
Питам за майка му,
която вече не помня –
отишла била на пазара.
Ще отидем на пица, може би тримата;
Ще пием кафе със коняк.
А сладоледът студен е,
много студен – като лед.
Всичко е същото, както преди.
Момичето, което сервира
ми пуска стандартна усмивка –
иска бакшиш.
Взимам си чантата,
обличам си якето и я гледам
как се усмихва – усмихва се с настроение,
но сега на тоя от съседната маса.
Гледам ръцете си,
които са същите откакто се помня.
Прибирам се в къщи.
Тука е топло и хубаво.
Имам си всичко, имам си радио;
Но го спирам,
защото телефонът отново звъни…
София, Младост1, бл.78 вх. А ет. 3 ап. 9 1.12.2002 г.
© Никола Желязков All rights reserved.
