На късмета не станах съпруга
Аз отдавна престанах да искам.
Беше време, когато болеше.
Не петаче, в юмручето стисках
своя смях, който звънко летеше,
щом го пуснех на воля... Но днеска
той е своя комична гротеска.
Вече знам, че да искаш от други,
трябва сам да си дал. И защото
на късмета не станах съпруга
и пресявах през чувства брашното,
днес замесвам със сълзи погача -
аз, която не знаех да плача.
И е късно да питам какво ли
е решила за мене съдбата,
да сънувам мечтите наболи
в угарта след летеж на душата.
От живота човек получава
онова, дето той заслужава.
© Мария Панайотова All rights reserved.
The work is a contestant:
