На лятото с умиращия дъх...
На лятото с умиращия дъх
предесенното слънце се пропука.
А сянката по бледия му път
затваря се в сърцето на светулка,
…преобразява всички цветове.
Очите ми във есенно налива
и плисва дъжд. А аз като дете,
изгубена, от облака отпивам.
Със сънища заплитам моя ден,
пришивам самотата си отвътре
и изгревът (тъй често уморен)
прегръща ме невидимо до мръкване,
рисува във зениците ми здрач…
А лятото умира тихомълком.
Лежи до мен до сетния си час,
че утре вече няма да сме същите.
И ето- вън се спуска есента.
Красива, вятърничава и гола,
усмихва се пред моята врата… (тъгувах ли?)
Ще трябва да отворя…
© Ева Корназова All rights reserved.
