На майка ми
Порастнахме и мислиме си вече,
че този свят не ще ни се опре.
Че в детството, забравено далече,
оставили сме плахото дете.
Порастнахме и мислим, че сме важни,
че нашият живот значим е само.
И буйно, със рога напреде, крачим
невиждайки едно стабилно рамо.
Туй рамо ще ни вдигне щом се спънем,
със нас ще плаче щом се нараним
и всеки миг назад щом се обърнем,
в подкрепата му ще се уверим.
Грешали сме и теб те е боляло,
били сме слепи, виждала си ти.
Но смели сме защото отначало
ний знаем, мамо, че не сме сами!
© Миглена Миткова All rights reserved.
