На моето винтче
То беше постоянно с мен
и мислех, че ще е завинаги.
То беше тук и нощ и ден,
но на, веднъж изгуби се.
И търсих аз по цялото шосе
с очи изтръгнати от взиране.
Превита смешно, като псе,
ала то нямаше намиране...
Разпитвах случайно минаващи хора,
не са ли го виждали само.
Стоях обвита от студ, без да чувствам умора,
а отминаваха те, с ехидна усмивка през рамо.
Сега съм нещастна,
попила тъмата в душата си.
С червени подути от сълзи очи.
Стоя си сама, а край мене тълпата мълчи.
В съсухрени, обезкървени ръце държа обицата си,
но ще търся аз винтчето - на него обрекох душата си!
© Мира All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
хи хи...
-
Е-е-е!
-
мерси Георги, ама тука не е важно да покажеш най-доброто от себе си, пък и пишеш готино!!! А до Нова Генерация.......
-
Това ми хареса! И аз имам подобно, издържано в същия стил. Ама не ща да го показвам тук, че...не е от най-добрите в жанра.
Нова Генерация,а ?! И въпросите са ни за цяла нация завинаги... -
ха ха- радвам се, че някой го е харесал-мерси!
-
приятно и благозвучно,много ми хареса.Малко като виц е.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
