Ще дойде миг, във който сетивата
ще искат да познаят твоя глас,
а плахото докосване с ръката
ще бъде мост на чувствата у нас.
Затворени, очите ще те видят,
за глътка въздух ще ме призовеш
и няма да ме пуснеш да отида
в отвъдното. Душа ще ми дадеш.
През сълзи ще се молиш на живота,
ще галиш побелялата ръка.
Изправен срещу моята Голгота,
смъртта ми ти ще победиш така.
© Мария Панайотова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
