На... някого
Брутално беше да те засиля
към две случайни плоскости на взора ми.
От нечие безумство си измислен
и все така си ничий в кръгозорите.
Безпомощен удавник във окото
на калното море. (за кой ли път)
Недей унива, всичко е метафора,
поезията била - кръстопът,
за тези дето мислят, че я пишат
и любят се със всеки свой куплет.
Призванието не е за поетите.
Различно куца всеки мироглед.
Различни сме... и аз, и ти, и другите.
Понятията сричат и мълчат.
Но, някак си по-истински сме – силните.
И знаем колко думите болят.
От утре ще посричам и мълчанието,
което днес изричайки - крещя.
Ще пиша пак, глупако, за познанието...
Годините са живи... и мълвят,
за всеки стон, за всяко нямо ехо,
за онзи сляп с безкрайните молитви.
За дамата със смешни кавалери,
за всичкото платено и изпито.
За влюбените краткости, мъглите,
за боси стъпала в дъждовни локви.
За истинското – толкова е просто,
човешкото, което ни говори,
понякога... Защото и понякога,
го има... и се ражда във гърдите ни,
съвсем е недоносче, суче вятър
и люби неуморно суетите ни.
Но има ни - до крясък...! А перото ни,
пропише ли, не трябва да се моли.
Недей забравя първите си стихове.
А аз ще се опитам... да запомня!
© Кремена Стоева All rights reserved.
